Статията е преведа с личното съгласие на автора Алексей Андреев с една единствена молба - да бъде поставен линк към оригинала http://www.haiku.ru/frog/def.htm
Тази статия е публикувана няколко пъти на английски език в Shiki Mailing List, в ролята на постоянно пособие- FAQ (отговори на най-често задавани въпроси). Авторът благодари на всички участници в този мрежов семинар, чиито коментари помогнаха да бъде създадена нова, подобрена и допълнена версия. Както винаги новите коментари се приветстват: lexa@spb.cityline.ru
Преди всичко статията представлява ръководство за пишещи поети, но не бива да се разглежда като точна “инструкция” по прaвене на стихове. По-скоро това е конспект на студент, който си е нахвърлял това-онова по време на семинара, а после е дал на дремалите през това време колеги да го прочетат.
В статията като примери са използвани както класически японски тристишия, така и съвременни стихове, написани в други страни (в частност, хайку на самия автор). Това е направено нарочно, за да се премахне възникващото у читателите усещане на отдалеченост по време и пространство от авторите, което често води до отдалеченост по дух. Последното може да ни наведе на мисълта, че съвременният неяпонски поет не може да пише хайку. А на мен не ми се нрави такова мислене. Още повече тук, в Интернет.
От друга страна предварително предупреждавам, че тук е дадено едно “общо” определение за хайку, с оглед на основните “класически” правила, а също така на “някои” съвременни идеи. Всъщност сега съществува огромно количество различни школи хайку – както в Япония, така и в други страни. Някои школи се основават на принципи твърде различни от “класическите”. Но обзорът на всички тези отделни школи надхвърля рамките на тази статия.
През средновековието един от най-популярните литературни жанрове в Япония е танка (“кратка песен”). Като правило това е петстишие от две строфи с определен брой срички:5-7-5 срички в първата строфа и 7-7 в двата реда на втората строфа. Що се отнася до съдържанието, в танка често се използва следната схема: едната строфа представлява определен природен образ, а другата описва “резониращото” с този образ чувство на човека:
В глухите далечни планини
дреме дългоопашат фазан –
дълга е опашката му.
В тази дълга-дълга нощ
Нима сам ще спя?
Какиномото-но Хотомаро
кр.VII – нач. VIII в.
Изкуството на танка достига особен разцвет в епохата на Хейан (794-1192г.) Изключително популятни сред знатните люде са диалозите в танка, а също така поетичните игри, в които единият от играещите произнася част от танка, а другият трябва да си спомни или сам да измисли втората половина. Например, единият започва така:
Ех, цъфти калината
край ручея в полето!…
А другият подхваща:
Млад левент
залюбих аз!!!
Шегувам се, разбира се. Но всъщност всичко ставало точно така, с едно уточнение – но на японски език. Ако опитният изследовател се порови в японските антологии със сигурност ще се натъкне на древни танки и за калината край ручея, и за заледения клен, и за елховата обеца…Но това е друга тема.
Да се върнем към танка. Добър пример за споменатата игра може да се намери в “Записки край възглавето” на Сей-Сенагон.(бел.прев. Средневековната японская придворна дама Сей Сенагон (в друга транскрипция: Сен Сенагон) всяка вечер пишела дневник. Събитията и размислите през деня се оформяли като списъци на явления и обекти. Денем тя наблюдавала придворните нрави на принцеса Садако, а вечер с радост изписвала по получената като подарък хубава хартия списъци с най-различна дължина и съдържание. Впрочем, понякога тези списъци се редували с откъси лирическа проза ).
По-сетне поетичната игра се усложнява. Играчите продължават да дописват стихотворението, като на всяка крачка използват последното звено на последната танка като начало за нова:един пише тристишие (3), друг добавя два стиха (2) – получава се танка 3-2; следващият добавя още едно тристишие (3) – нова танка 2-3, и така нататък; получава се верижка 3-2-3-2-…На всяка крачка се осъществява “придвижване на гледната точка” – сякаш някой фотографира като леко се завърта след всеки кадър:
сребърната монета –
глуха кръчма в планините.
Басе/Башо – според друга транскрипция, бел.прев/
Ето че съвсем неуместно –
Момъкът е с дълъг кинжал!
Керай
Изведнъж ще изскочи от тъмата
изплашена жаба
от тревистия гъсталак.
Бонте
Събираща треви жена
Изпусна от ръцете си фенер.
Басе /Башо
Този вид игра, напомнящ буриме (бел.прев – на френски bouts rime’s – римувани в края, стихове по зададена рима), се казва “хайкай-но-ренга” (нещо като “игра във верига”). Впоследствие за ренга се измисят специални, понякога доста сложни правила на “свързване”.
В играта много важен е изборът на “началната строфа” (тристишие-хокку), която в голяма степен определя темата и настроението на ренга. Организират се конкурси за най-добро хокку и постепенно писането на тези “отделни тристишия” се превръща в самостоятелен жанр – хайку. Появата на хайку като жанр се свързва с името на Мацуо Басе /в друга транскрипция - Башо/ (1644-1694 г.).
Между впрочем в руската литература поради това, че читателите познават само класическите тристишия трайно навлиза термина “хокку”, чиято употреба не е съвсем правилна, когато се отнася до съвременните “отделни тристишия”. Освен чисто формалната разлика, установена през XIX век с въвеждането на термина “хайку” съществуват и други по-дълбоки вътрешни различия между хокку и хайку. Например, класическите хокку съдържат нещо като приветствие: съставянето на веригата-ренга обикновено ставало в някое свещено място или в дома на уважаван човек и “началната строфа” отразява този факт, намеквайки за историята на мястото и гостоприемството на стопанина. За отделните тристишия-хайку нямало такива изисквания.
Традиционното хайку е от три реда, със срички 5+7+5=17.
Повечето хайку са съставени от две части-изречения, 12+5 или 5+12. Тези части се отделят от специала разделителна дума, която играе ролята на препинателен знак. Често въобще няма разделителни думи, а и самите хайку на японски се изписват във вид на един вертикален стълб. В тези случаи разделянето просто се подразбира по класическата схема 5+7+5 (например така, при записване на руските стихове в куплети може да се предположи, че римуваните думи стоят в края на редовете). Изобщо, бидейки по своя произход “начални строфи”, хайку понякога има незавършен вид, т.е. не представлява граматически завършено изречение.
катацумури охлюв
соро соро ноборе тихо-тихо изкачвай се
фудзи но яма планината Фуджи
Исса
Така стоят нещата с “класическите японки” хайку (макар че правилото за 17-те срички е нарушавал дори Басе/Башо). Що се отнася до преводите и “чуждестранните” хайку – съществуват различни мнения.
Трябва да се вземе под внимание факта, че сричката в японския език съвсем не е това, което е сричката в руския или английския (или българския-бел.прев.), както по дължина, така и по средна информативност. Дължината на редовете на хайку (5, 7, 12) се определят от дължината и структурата на средното “поетично изречение” в японския език (но не в руския или английския). Затова най-разумен изглежда следният подход:
- при превод или писане на хайку неяпонският поет се стреми да предаде “духа на хайку” чрез правилно построяване на “образа” (виж за това по-долу);
- имитира се триредната композиция на хайку, но с оглед на естествените шаблони на чуждия език (например в руските хайку може да се получи по-удължен ред, който обикновено надхвърлят 17 срички (в същото време най-добрите хайку на английски са по-къси – 12-14 срички);
- разделителната дума не се превежда, означава се с пунктуационни знаци (',', '...', '!', '-', ':');
- за по-голяма близост с оригинала се използва по-малко строг синтаксис и “по-разхлабена” граматика : допуска се отсъствието на някои препинателни знаци (например точка накрая), използването само на малки букви и т.н.
бяла нощ -
как дълго звъни телефона
в дома на съседа
Алексей Андреев
Впрочем, срещат се и хайку с повече от три реда. Доста често се пишат хайку от един или два реда:
по плажа вървя, огледах се –
даже следи вече няма
Осаки Хесай
Понякога при превода хайку се римува. Има дори един особен вид “Бразилско хайку” с римуване “на кръст”. Но в оригинала (японския) хайку не е римувано и римуваните преводи понякога звучат неестествено. Аз предлагам обикновено компромисно решение: рими могат да се използват, но така, че тяхното “организиращо начало” да не подтиска образа и простотата на звученето -например, твърде ненатрапчиво звучат дисонансните или вътрешните рими:
Расте вълчи вой надалече
Мойто рошаво псе, лежащо край огъня,
надигна в отговор глава
Дейвид МакМюрей
При превода по-големи проблеми създава “съдържателната” страна на хайку. За нея подробно иде реч по-надолу. Тук ще дам само един пример, който показва колко силна е зависимостта на резултата от “собственото мнение” на преводача. Дори читател, незапознат с оригинала може лесно да разбере това, когато съпостави различни преводи на същият Башо:
С мен под един покрив почивам в леглото
две девойки…Вейките на хага* в цвят там, при проститутките
и самотен месец луна и цветове на хага
(превод на руски Вера Маркова) (друг превод)
*Хага – вид японски храст, който пожълтява отдолу нагоре; обикновенно се асоциира с настъпването на есента; в японската поезия - любим образ от темата за тъгата в живота. (бел.на прев. И.Илиева.)
Всяко хайку е чувство-усещане, запечатано в малък словесен картинен образ. Образите имат две основни качества:
А) Те идват непосрдствено от жизнения опит: определени ярки моменти от живота, които ни впечатляват и които ние улавяме с нашия вътрешен фотоапарат: странни съвпадения; смешни случки; пейзажи, резониращи с нашето вътрешно състояние или даже изменящи нашето настроение, които ни носят неочаквано усещане за печал, самота или някакво друго чувство, което дори е НЕВЪЗМОЖНО ДА СЕ НАЗОВЕ;
Б) Записани с думи, тези “картинки” трябва да предизвикват сходни усещания у читателите: нужно е не само да опишеш своя опит с думи, но да го направиш така, че да въздействаш на читателя.
Изкуството да пишеш хайку – това е своеобразен танц върху тясната ивица суша между “локвите” (А) и (Б). Ако се увлечеш (А) можеш да напишеш много натурални фрази от типа на “красиви са листата на дърветата ”, то с това никого няма да впечатлиш. Или обратно: ако се впуснеш по езикови ефекти и уникални видения (Б) – това трудно ще бъде възприемано от друг човек.
Накратко, това е танц между “локвите” – основата на цялата поезия.
Изкуството на хайку има свои особени “па”. Някои от тях ще опиша по-долу.
Това е дума, която указва в кое време се случва действието. Темата за връзката на човека с Природата има огромно значение в цялата японска култура; смяната на сезоните е един от основните мотиви в поезията. Киго създава своего рода “природен фон”, който помага да се почувства едно хайку. Възможно е както пряко назоваване (“зимна вечер”, “края на лятото”), така и косвено – например:
“шал” или ”ледена висулка” предполагат зима (пролет), “гроздобер” – края на лятото:
потръпва
щом съседния грозд
откъсват от лозата
Дхугал Линдсей
Има множество сезонни думи, които са традиционни; хората, незапознати с японската култура пък и самите съвременни японци не винаги могат да отгатнат кой сезон се подразбира. За целта съществуват специални речници “сайджики”, от които можеш да разбереш, например, че “луна в дим” означава пролет. В следващия пример се подразбира зима (началото на пролетта), тъй като описания обред с облечена в маска маймуна се свързва с празнуването на Нова Година:
тази година пак
маската на маймуната
е на лицето на маймуната
Басе/Башо/
Съвременните хайку често се пишат без киго , макар че все пак става ясен фона, на който се разиграва действието. Получава се нещо като “думи от обкръжаващата среда” вместо “сезонна дума”. Интересни са също така хайку със съвременни и чуждестранни сезонни думи. Например “бейзболна бухалка” в съвременните американски хайку е съвсем подходящо киго, което се асоциира с лятото.
Ако не всички, то много хайку се композират по метода на съпоставянето (juxtaposition): има два обекта и хайку представлява динамиката на техните отношения. При Басе/Башо това са жабата и гьолът, при Исса – охлювът и планината Фуджи. Интересно е също така, че от всички образи поезията на хайку подбира като че ли “минималните”. Ако сравним стиха с електрическа верига, то типичният хайку-образ е просто една искра между двата полюса:
Въздушен змей във висинето…
А до вчера се рееше
на същоото място друг.
Бусон
Кестен падна на земята.
А пощальонът се наведе
взе го и го хвърли в чантата.
Кобаяши Фумио
Заглушени
от шума на водопада
замлъкват хората.
Накамура Тейдзе
Има много схеми за съпоставяне: разполагането на “нещо малко около нещо голямо” или “нещо ново место нещо старо” съвсем не е задължително. Съпоставят се:
- обект и фон;
- различни състояния на един обект;
- действия;
- качества/отношения и т.н.
Още примери:
Звезди в небесата.
О, колко големи!
О, колко високо!
Сехаку
Момиче във въртящи се врата:
ни вън от къщи, нито у дома, а просто
бягане във кръг
Алексей Андреев
Хайку не назовава, а показва; не обяснява, а предава. Всяко тристишие може да се разглежда като незавършена танка-сякаш човек иска да изрази чувствата си по пътя на поетично сравнение, но изричайки първата половина на танка, решава да не продължи, да не доизясни това, което и така се чувства чрез създадения образ.
Възможна и такава една аналогия: представете си, че вие се разхождате край реката и виждате недостроен мост. Например, че той стига само до средата на реката; или няколко колони само са забити в дъното; или просто руини – няколко каменни блока на този бряг, и още един-два – на другия. Във всеки един от случаите мост няма. Но вие на мига можете да си го представите и да кажете точно откъда до къде минава той. Примерно нещо такова е поезията хайку.
Използвайки тази аналогия може да разгледаме няколко поетични похвата, които рядко или съвсем не се използват в хайку (за разлика от западната поезия).
1) Епитети (“прекрасен”, “скучен”) и наименования на чувства о усещания (“любов”, “самота”, “смърт”). Всички тези думи казват, но не показват, не предават усещания и затова са чужди на хайку. Въобще в добрите хайку няма никакви “отвлечени разсъждения”. Това са моменти от живота, предадени с ясни думи.
2) Метафори и сравнения. Като правило те са “вече постоения мост”: почти винаги има два обекта, едниният от които служи за описание на другия (“годините като прах” или “елмазен прах в нощното небе”). Тези двойки са свързани по между си от авторите съвсем произволно и в такъв изкуствен, “сдъвкан” вид са поднесени на читателя. В хайку се постига по изтънчен ефект – “построяването на моста” трябва да се случи в ума на читателя:
Снежинки –
Прах по муцунките
На моите ботуши
Пени Хартър
Тук няма нищо неестествено – “прахът” в този случай е съвсем истински, а снежинките са помогнали той да бъде забелязан. И при това се промъква една нишка към някакво неизказано усещане от това откритие: изплува “моста”.
3) Като особен вид метафора може да се отдели антропоморфизма (анимизма), когато се одушевяват неудошевени предмети: “усмивката на месеца”, “зъл вятър”. Такива ефекти често се срещат в западната поезия, но в хайку се избягват.
4) Обективността е характерна за поезията хайку. Башо е казал: “Узнайте всичко за бора край самия бор, за бамбука – край самия бамбук”. Един от неговите ученици коментирал това така: “Поетът трябва да се отърси от всички представи, свързани с неговото собствено “аз” и да се концентрира върху предмета, за да проникне в същината му”. Затова авторът на хайку , също както и фотографът, рядко попада в собствения си обектив. За разлика от други видове поезия, в хайку по-рядко звучи думата “аз”, особено в изрази като “аз чувствам”, “аз знам”. А ако това се случи, то само като “поглед отстрани”.Авторът си представя себе си като един феномен – елемент от своята картина:
Уморен и болен,
дори в сиянието на цъфтящите вишни
аз продължавам да треперя
Акутагава Рюноске
По-горе стана реч за отсъствието на мерафори и алегории в хайку. Но ако трябва да бъдем съвсем точни, трябва да признаем, че повечето класически хайку съдържат множество своеобразни “намеци” за определени местности, събития, хора, а също така и за произведения на предшественици. В такива хайку има не само фиксиране “тук и сега”, а се появява и “мостчето” към други времена и страни. Това също е съпоставяне, но в историческа перспектива: поставят се редом мигът и вечността, както охлюва и Фуджи.
Друг е въпроса, че за разлика от западната поезия, подобни намеци в хайку се правят съвсем изтънчено. Читателят отново получава “несдъвкан” образ и сам си го достроява в съзнанието. Същата функция имат описаните по-горе сезонни думи-киго: споменаването на “играчки за елха” или “бели нощи” веднага предизвиква усещането за съвсем конкретен сезон, макар и той да не се назовава пряко.
По-сложни са препратките към Вечното. В съвременните западни тристишия доста по-рядко се срещат географски наименования, намеци за исторически събития, известни произведения на културата или народни обичаи, за разлика от японската класика, където всяко наименование, име или фразеологизъм носят след себе си цял “шлейф” от асоциации:
Мълния –
Стена от вълни край островите
Акицушима
Бусон
Както казва Харуо Сиране в статията “Отвъд пределите на мига в хайку”, в това тристишие на Бусон има много повече игра на въображението и думите, отколкото личен опит. Без допълнително тълкуване стихотворението изобщо не би могло да бъде разбрано. Тук има и “мълния” като сезонна дума за периода на събирането на ориз, и древното японско наименование “Акицушима”, означаващо “остров, на който расте ориз”. И накрая, самата картина с острови във вълните, заснета сякаш от птичи полет – вероятно също може да се асоциира с оризово поле залято от вода.
Създаването на такава концентрирана образност изглежда е най-сложния похват за съвременните поети, живеещи в свят на размити и сбъркани мултикултурни ценности. Но точно такива тристишия “с препратки към Вечното” са най-близки до това, което се нарича хайку в класическия смисъл на думата:
Зима
застина на стъклото
“Голямата вълна” на Хокусай
Алексей Андреев
Санкт-Петербург.
А в моя Ленинград
нямаше толкова врани…
Михаил Сапего
Не бях забелязала
колко бяла е стаята, преди
тази червена ябълка…
Анита Вирджи
Казват, че хайку е поезия на обратите. Но нашето отношение към тях може да бъде различно. Така според източната философия, всички елементи на нашия свят са свързани помежду си и се намират в състояние на Всеобща и Спонтанна Хармония. Промените са закономерна част от тази система. Затова отношението към тях в поезията хайку може да се нарече позитивни. Тази поезия преоткрива за нас някои всеобщи връзки, за които стана дума по-горе (най-вече връзката “човека – природата”). Всяко добро хайку е миг на осъзнаване, приближаване и на такова стихотворение човек, който е успял да разбере моментния проблясък на Великото Единство често реагира с малко тъжна и почти незабележима усмивка:
Щом в миг видях ледената висулка:
наля я с хубост светлината лунна …
И аз не се самоубих.
Сайто Санки
Но съществува и друго отношение към обратите. Може да се каже, че те подчертават абсурдността на нашия живот и представят самия живот само като хаос и пълно разочарование. Има един особен вид хайку, който е израз тъкмо на такава “негативна ирония”. Тези тристишия се казват “сенрю” (на името на съставителя на първия сборник на такива стихове). Сенрю също произлиза от “играта на ренга”, но не от добре премислени и дълбоки “начални строфи” (хокку), а от вътрешните тристишия на ренга, които са се пишели с известна волност. Затова сенрю често са възприемани като “второкачествено хайку” . В тях не винаги има сезонни думи, като правило самите теми не претендират за Вечност. Това са комични битови сценки, често злободневки, свързани с политиката и т.н. (къде другаде ще намериш абсурдност, ако не в ежедневния кипеж от проблеми и събития?). Но мнозина с удоволствие пишат и четат сенрю (виж примерите по-долу). Освен това не винаги сенрю може да бъде различено от “истинското” хайку – та нали света не е толкова елементаерн и бинарен, за да може еднозначно да се разграничи тъжното от смешното:
Прекарах ноща
В покоите на княза…
И все пак ме втресе.
Керику
Ароматът на твоя парфюм…
Какво може да бъде по-силно? –
Миризмата на мойте чорапи!
Алексей Андреев
След земетресението
Клюнът на петлето-ветропоказател
Сочи към земята
Мишел Уелш
Освен чистата поезия в Япония доста били разпространени “поетичните дневници”, в които стиховете се редуват с прозаични фрагменти. Още преди появата на хайку съществували дневници в стил “дзуйхицу” (“подир четката”) – безсюжетни записки за всичко интересно: видяно, чуто или просто хрумване. В тях често се цитират стихове. От друга страна кратките стихотворения нерядко са съпроводени от коментари. Накрая формата на поетични записки “хайбун” се превърнала в самостоятелен жанр. Счита се, че Басе/Башо бил първият велик майстор на този стил. Известно е, че неговите дневници не са просто наброски или коментари към появяващите се в тях хайку. Башо преписвал някои от фрагментите на своите дневници по няколко пъти, до постигане на максимална изразителност на тези “хайку в проза”. Хайбун изглежда като неголяма скица, понякога с хайку в ролята на съединяващ детайл:
“Похвала на Унтику
Монахът Унтику от столицата нарисувал някакъв почетен наставник, - едва ли не себе си? – седящ с гръб към нас и казал: “Надпиши тази картина”. По онова време той бе прехвърлил шестдесет, а аз наближавах петдесетте. Нашият живот е сън, и така той изобразил себе си като спящ. Да подпишеш и надпишеш – е нещо като нощно бълнуване…
Обърни се!
Та нали и моята унила есен
върви към края си… “
Башо
“Записки от Призрачната Обител”
Понякога авторите на хайку си служат с особено разположение на текста по страницата, за да “илюстрират” някои образи със самата схема на стиха. Много може да се говори за неприемливостта на визуалните стихове изобщо, но за мен има две очевидни причини, поради които такива ефекти са оправдани точно в хайку.
Първо, самото тристишие е само една малка картинка. За разлика от големите “визуални стихотворения” в хайку може да бъде постигнато добро съотношение между единичния образ (съдържанието) и визуалния ефект (формата).
Второ, изкуството на писане на хайку в Япония се съчетава с изкуството калиграфия. Японските хайку се пишат с йероглифи, които не само “назовават”, но по силата на своя произход също така “изобразяват”. Според точното определение на А. Генис* : “Йероглифът е незарастващ кладенец в древността..Те (йероглифите) не толкова заместват предмета, колкото напомнят за него.”
· (бел.прев.И.Илиева. - ГЕНИС Александр Александрович (р.1953, Рязань) Завършил филолог.фак. на Рижския у-т.Емигрира и живее в САЩ (от 1977г.). Сътрудничи със сп. "Синтаксис". В ново време печата в изданията : "ЛГ", "НГ", "ОГ", "Сегодня", "Русский телеграф", "Родник", "НМ", "Даугава", "ИЛ", "ЛО", "Урал", "Знамя", "Октябрь", "Синтаксис" и др. Автор на: Американская азбука. Нью-Йорк, 1994; Вавилонская башня. М., 1997; Темнота и тишина. СПб, 1998; Довлатов и окрестности. Филол. роман. М., 1999; Иван Петрович умер. М., 1999.)
В калиграфията се подчертава именно тази “напомняща” функция на думите – както при самите йероглифи, така и при тяхното разположение на листа. Ето как е разположил едно от своите хайку Исса (ако трябва да се напише на руски, респективно – на български, бел.прев.):
Пеперуда в градината:
Малчуган се прокрадва –
Тя лети,
Той се прокрадва –
Тя лети
Изглежда калиграфските ефекти, макар и с минимален успех, могат да се имитират в другите езици – например в английския:
left upper corner of the envelope
the only part of your long letter
left
Или в руския:
гранит вода гранит
качается качается
Алексей Андреев
Бележка на преводача:
Или в българския:
лодка вълна лодка
люлее люлее
Илиана Илиева
Превод на статията от руски: Илиана Илиева
Превод от руски на хайку, хокку, тайбун, танка, ренга, сенрю: Илиана Илиева
